ПРОЛОГ
Преди единайсет години
Родителите на Алексис Майкълс бяха убедени, че синът им не е знаел какво прави, когато се опита да удави терапевта си.
Грешаха.
Алексис отлично знаеше какво върши.
Не че искаше да убива някого – беше само на шест. Но въпреки малкото си години, Алексис отдавна беше привикнал да върши неща, които не желаеше.
И беше готов на всичко, за да накара Сенчестия да замълчи.
Д-р Карл Даш не знаеше за това, когато прие да посети измъчваното от кошмари момче за психиатрична консултация. Както и при останалите подобни случаи досега, всичко започна с опита му да измисли една-единствена дума, с която да опише пациента. Един вероятно остарял метод, но д-р Даш обичаше да си мисли, че отлично преценява характери. Зад гърба си имаше трийсет и седем години практика и едва ли щеше да се промени. Хората не са толкова сложни същества, за колкото се имат.
В онзи момент той не подозираше, че застаналото на прага момче е изключение.
Тъмната къдрава коса се спускаше на непокорни кичури върху загорялото чело на момчето и покриваше по-голямата част от очите и лицето му. То застина на отворената входна врата и вдигна поглед към доктора. Д-р Даш се усмихна.
– Здравей, младежо. Ще се представиш ли, моля?
Преди момчето да отговори, леденият шепот на зимата се спусна и помете необичайно тихата крайградска задънена улица „Валериан Лейн“. Д-р Даш потръпна и се загърна с дългото си вълнено палто, а брадичката му се зарови в шала. Момчето обаче не помръдна. Само изчака вятърът да отмине, преди да проговори:
– Алексис.
Алексис отметна косата от очите си и разкри цвета им – вътрешен пръстен от ледено синьо, обграден от по-дебела ивица черен обсидиан. Централна хетерохромия, помисли си докторът. Рядкост. Никога преди не беше виждал човек с подобни очи. Бяха толкова красиви, колкото и обезпокоителни по начина, по който са обезпокоителни всички неестествени неща.
– Алексис! – В антрето зад момчето се появи мъж, следван от жена с бебе на ръце. Те се усмихнаха приветливо на д-р Даш, преди мъжът да приклекне, за да се изравни с Алексис и да постави ръце върху раменете на сина си. – Какво говорихме за отварянето на вратата на непознати? – попита мило той.
Алексис кимна и се оттегли обратно в къщата. Интересно хлапе, помисли си д-р Даш. Коя дума щеше да го опише най-добре? Особен, изнервящ, меланхоличен – само те му дойдоха наум, но нито една не беше съвсем правилна.
– Извинете за това. – Бащата на момчето протегна ръка. – Вие трябва да сте доктор Даш?
– Да. А вие вероятно сте господин и госпожа Майкълс?
– Господин и доктор – каза жената, без да успее да скрие усмивката си. – Не съм минала всички тези години медицинско обучение само за да не си ползвам титлата. Но можете да ни наричате Стефани и Джаксън. Приятно ми е да се запознаем, докторе. Моля ви, заповядайте, приготвили сме чай.
„Дръзка“ беше думата за Стефани Майкълс. Д-р Даш вече я харесваше.
Недокоснати от замърсяването в централен Лондон и освободени от претъпканите затворени пространства, къщите на „Валериан Лейн“ стояха гордо изправени на фона на гъстата гора на градчето Протегере. Скрит и охраняван от високите си порти, домът на Майкълс беше точно толкова живописен отвътре, колкото можеше да се очаква от външността му. Сутрешната слънчева светлина се разливаше във високите прозорци и се спускаше в оранжерията, където се настаниха.
Джаксън наля на всеки по една чаша чай „Ърл Грей“. След това пое бебето, за да може Стефани да хване своята чаша с две ръце и да се наслади на приятната ѝ топлина. Те бяха млада двойка – привлекателна двойка – и много влюбени. Д-р Даш го усещаше дори само по начина, по който телата им все намираха начин да се докосват, дори това да ставаше само с лакти. И все пак между тях имаше стена от тревога, сега много по-видима.
Докторът първи наруши тягостното мълчание:
– Алексис много прилича на вас, Джаксън. И все пак е осиновен, нали така?
Отговорът на Стефани беше по-бърз и изпълнен с майчина загриженост:
– Така е. Защо питате?
– Разбрах, че обстоятелствата са били малко необичайни – отговори спокойно докторът. Кракът на Стефани заподскача нервно, но Джаксън сложи успокояващо ръка на коляното ѝ и движението замря. – Имате ли нещо против да ми разкажете?
Отговори Джаксън, като между изреченията често поглеждаше съпругата си и също толкова често – към бележника на д-р Даш.
– Беше преди около година. Алексис тогава беше на пет, макар че не сме сигурни за истинската му рождена дата. Случи се след мегацунамито в Южния Тихи океан. Бяхме в Австралия за медения си месец и за щастие, не бяхме край брега, когато е ударила вълната. Със Стефани отидохме като доброволци. Тя помагаше на медиците, а аз – на оцелелите. Тъкмо тогава срещнахме Алексис. И двамата му родители са загинали – така казаха властите. На мига усетихме връзка с него, сякаш се бяхме озовали там именно за да го намерим. Като човек, отрасъл в сиропиталище, не можех просто да го оставя.
Джаксън намести бебето в ръцете си.
– Извинете ме, но какво общо има това с настоящите проблеми на Алексис?
– Хубаво е да имаш представа за миналото, за да разбереш настоящето. – Д-р Даш разхлаби яката на ризата си. – Но нека продължим. Бихте ли ми описали притесненията на Алексис и каква е причината да ме повикате? Споменахте, че го измъчват кошмари?
– Всяка нощ – започна Стефани, като остави празната чаша. Без да има с какво да занимае ръцете си, тя сплете пръсти и ги прибра под брадичката си, подпирайки главата. – Събужда се с писъци и сълзи. Понякога дори се наранява в съня си. Раздира гърдите и ръцете си до кръв. Опитахме всичко, за да му помогнем. Дори го оставяме да спи при нас, но изглежда, че нищо не помага.
– Разказвал ли ви е какво представляват нощните ужаси? Нещо конкретно да го тревожи? – Стефани поклати глава. – Разбрах, че е бил диагностициран с ретроградна амнезия и не помни нищо отпреди цунамито.
– Дори и името си – каза Стефани с тъжна усмивка. – Но кошмарът е винаги един и същ. Той винаги пада от някаква скала.
Д-р Даш добави това към бележките си и се изправи. Не искаше да обсъждат дълго, за да не бъде предубеден, докато разговаряше с Алексис. Но имаше още нещо, което не си бяха казали. Нещото, което го беше накарало да поеме първо техния случай.
– А нещо за халюцинациите му?
Самата дума породи цял облак безпокойство, който погълна както Стефани, така и Джаксън. Дори бебето усети промяната и се сгърчи в ръцете на баща си. Джаксън се опита да го успокои, но бебето все пак заплака и той трябваше да го предаде на Стефани.
– Извинете ни – каза тя и също се изправи. – Ще оставя обясненията на теб, скъпи.
Тя напусна стаята, люлеейки бебето. Отдалечаващото се ридание скоро утихна.
Д-р Даш се обърна към Джаксън. Очите на бащата бяха проследили излизането на съпругата, изпълнени с очарование и загриженост. Само този поглед беше достатъчен за д-р Даш, за да открие думата за Джаксън. Пазител.
– Халюцинациите? – настоя внимателно докторът.
– Понякога той сякаш говори на някого, който не е там – каза Джаксън. През стъклената маса докторът можеше да види юмруците му, стиснати толкова силно, че трепереха. – По-добре е сутрин и когато е около Джейсън. Джейс, както го нарича. Но нощем той… Твърди, че разговоря с някакъв мъж. Мъж, съставен от сенки. Твърди, че мъжът му казва да върши разни неща, лоши неща. – Джаксън улови погледа на доктора и най-накрая си пое дълбоко въздух. – Тревожим се, че може да нарани себе си или брат си. Последните двама психиатри, които дойдоха, отказаха да дадат мнение. Казаха, че е прекалено малък, но ние не искаме да рискуваме да му се случи нещо. Моля ви, докторе, трябва да ни помогнете. А-аз съм безсилен. Вече ми е непосилно да го гледам как страда.
Д-р Даш ясно можеше да различи отчаянието, болката, умората.
– Мисля, че е време да поговоря с Алексис.
Джаксън го поведе към светлата всекидневна, където Стефани седеше на кремавия килим, а Джейсън се беше отпуснал в ръцете ѝ. Алексис се беше привел над брат си и беше оставил бебето да държи пръста му. Люлееше ръка напред-назад във въздуха. Ъгълчетата на очите му бяха набръчкани от огромната му усмивка.
Лицето на Алексис изразяваше безусловна любов. Това бе напълно достатъчно да накара д-р Даш да се замисли дали той и съпругата му не бяха допуснали грешка, когато решиха да нямат собствени деца. Тази мисъл обаче беше мимолетна, тъй като вниманието му се насочи към нещо необичайно – кофата с вода до майката и синовете. Във водата, подскачайки нагоре-надолу, се носеше една верижка със син камък, изрязан в триъгълна форма.
Алексис вдигна очи и го хвана да гледа. Момчето грабна украшението от водата, набързо провря главата си през верижката и скри камъка под дрехата си.
– Какво правиш с играчките си там? – попита д-р Даш и прибра бележника си в джоба. Джаксън и Стефани неохотно се бяха съгласили да му позволят няколко минути насаме с момчето. Сега Алексис се забавляваше, потапяйки три малки пластмасови фигурки в кофата с вода. Всеки път, когато ги потапяше под повърхността, задържаше дъха си, като стискаше носа си със свободната си ръка.
Върху загорелите бузи на Алексис се появиха две червени петна, когато момчето най-накрая си пое въздух. То освободи играчките от подводния им затвор и ги остави да капят на килима. Д-р Даш тъкмо щеше да повтори въпроса си, когато Алексис проговори. Сините му очи останаха вперени в повърхността на водата.
– Те са ми приятели. Проверявам колко дълго могат да дишат под вода.
– Защо би искал да удавиш приятелите си?
Алексис го погледна, веждите му се повдигнаха.
– Очевидно е, че не са истински. – Той се върна към играта си, усмихвайки се самодоволно на себе си.
– Очевидно – примирено промърмори д-р Даш. – Значи имаш и други приятели? Може би в училище?
Алексис въздъхна дълбоко, докато клатеше глава. Усмивката му помръкна.
– Не ходя на училище. – Той внезапно затвори очи. Лицето му се сгърчи, а раменете му се повдигнаха, сякаш в опит да предпазят ушите му от някакъв недоловим остър звук. Беше само за кратко. След миг той отново отвори очи и добави: – Не ходя никъде. Мама и татко не ме пускат. Нямам приятели.
– Много жалко – каза д-р Даш, записвайки си отговора. – Хубаво е да имаш приятели на твоите години. Приятелите могат да се окажат най-близките ни хора. Сигурен съм, че когато порасне, брат ти ще ти бъде добър приятел.
Алексис явно не го беше чул. Сякаш гледаше през д-р Даш, някъде над рамото му. Изглеждаше така, сякаш слуша нещо или по-скоро се опитва да игнорира нещо. Д-р Даш даде всичко от себе си да не го прави, но не можа да устои да не се обърне. Там нямаше нищо, разбира се, но студът се настани в стаята и той почувства как гърбът и шията му изтръпват. Сигурно отнякъде се получаваше течение. Д-р Даш отново се обърна.
– Алексис? Чу ли ме?
Момчето не мигна. Изглеждаше замаяно. Уплашено. И когато облаците навън се събраха и освободиха товара от дъжд, който започна да се сипе по „Валериан Лейн“, естествената светлина в дома на Майкълс помръкна и д-р Даш сподели безпокойството на Алексис.
– Алексис – тихо каза той. – Има ли нещо зад мен?
Алексис кимна.
– Аз не го виждам, нито го чувам, но ти можеш?
Момчето отново кимна.
– Можеш ли да го почувстваш? То може ли да те докосва?
Гърлото на Алексис се сви. Очите му заплашваха да се напълнят със сълзи.
– Приятел ли ти е?
Алексис поклати глава. Стисна висулката през тениската си. Когато заговори, гласът му не беше по-силен от шепот, сякаш се страхуваше някой да не го чуе:
– Това е Сенчестия. Истински е и не ми е приятел.
– Мога ли да видя огърлицата ти? – попита д-р Даш, надявайки се да разсее момчето. Алексис отново поклати глава.
– Това е амулет.
– От родителите ти ли е?
– Не. Мой си е. Понякога плува.
– Видях. Сигурен съм, че е особено специална огърлица – каза д-р Даш, преди да се поправи: – Много специален амулет.
В отговор получи от Алексис усмивка. Усмивка, която разкри трапчинките му. Това момче не се усмихваше често, отбеляза си съчувствено д-р Даш. Недоверие към радостта, колебание към щастието. На д-р Даш му се прииска да направи каквото може, за да превърне тези редки моменти в реалност.
– Заповядай – промълви Алексис, излязъл от транса си. Подаде на доктора една играчка. – Кой си ти?
– Благодаря ти – каза д-р Даш и огледа очуканата фигурка. Започна игриво да я разхожда по коляното си. – Аз съм доктор.
Алексис се ухили широко.
– Мама също е доктор. Поправя сърца.
– Аз съм различен вид доктор. – Д-р Даш се потупа по главата. – Майка ти се грижи за телата на хората. Аз се грижа за техните мисли и чувства, за да се почувстват по-добре. Всъщност съм помогнал на много деца като теб.
Алексис го изгледа замислено.
– Тук си, за да ми помогнеш? За да ни помогнеш?
Преди д-р Даш да успее да отговори, Алексис ахна и се отдръпна. Стисна очи, запуши ушите си с ръце и започна да клати глава насам-натам. Заповтаря едно и също, отново и отново, а молбата му беше само едва чут шепот:
– Моля те, спри. Моля те, спри. Моля те, спри.
– Алексис? – Д-р Даш го повика високо и ясно. – Алексис, знаеш ли какво правя аз, когато се появят лошите чувства? Когато искам да се концентрирам върху тук и сега?
Д-р Даш не знаеше дали гласът му се е оказал по-силен от този, който Алексис чуваше, но се оказа достатъчен, за да накара момчето да отвори очи. Докторът нави ръкавите на пуловера си. После бавно започна да докосва палеца си с всеки един от останалите пръсти, отново и отново, ритмично, целенасочено.
– Можеш ли да ме имитираш? – попита той.
Алексис го наблюдава известно време, преди да започне да го имитира, концентрирайки се върху задачата, докато действията не му станаха привични. Изглежда му помогнаха да се съсредоточи, приземиха го и го успокоиха. Д-р Даш му върна играчката.
– Сенчестия говори ли ти?
Дъждът навън беше утихнал, заглушен от облаците в небето. Всички шумове отсъстваха, затова сега мрачното небе произвеждаше свой собствен шум. Нисък. Упорит. Враждебен.
Очите на Алексис останаха приковани към водата в кофата. Повърхността ѝ беше неспокойна, на вълни. Д-р Даш не си спомняше Алексис да е бутал кофата.
– Преди беше само глас в главата ми. Сега е истински. Плаши ме.
– И какво ти каза той преди малко, Алексис?
Алексис изпусна играчката си и се вгледа право в д-р Даш. Когато проговори, в гласа му имаше тъга. Вина. Съжаление не за това, което е направил, а за това, което щеше да направи.
– Каза ми да те удавя в собствената ти кръв.
И Алексис се хвърли напред.
***
Задавеният гъргорещ писък отекна из цялата къща. Джаксън, който чакаше отвън, отвори вратата в секундата, когато чу суматохата. Сърцето му щеше да изскочи само при мисълта, че синът му може да е в опасност, обаче това, което откри, беше тъкмо обратното.
Алексис натискаше главата на д-р Даш в кофата с вода с цялата си тежест. Ръцете на стареца бутаха и драскаха момчето, пускайки му кръв, но Алексис не помръдваше. Очите му бяха широко отворени и немигащи, устните трепереха. Получило неестествената си сила кой знае откъде, момчето успешно се противопоставяше на стареца.
Докато Джаксън бързаше към тях, забеляза мястото, където ръбът на кофата се беше врязал в гърлото на д-р Даш достатъчно дълбоко, че кръвта на доктора да потече в кофата, в която той се давеше.
Джаксън издърпа Алексис с две ръце и задържа сина си, докато той крещеше предизвикателно.
– Трябваше! Трябваше! – викаше Алексис, борейки се със сила, която Джаксън не смяташе за постижима от шестгодишно дете.
Стефани изтича в стаята тъкмо когато д-р Даш хвърли кофата настрани, задъхано поемайки си въздух. Рехавата му бяла коса беше залепнала за челото му. По лицето му се стичаше смес от кръв и вода и цапаше ризата и пуловера му.
– Съжалявам! – изхълца Алексис, разтри очи с кокалчетата на пръстите си и притисна длани към ушите си. В далечината се чу плачът на Джейсън, докато Стефани внимателно преглеждаше д-р Даш за признаци за нещо по-сериозно. Всичко с него беше наред, ако се изключеха нараняването и шокът. Засега.
Алексис се изви в ръцете на Джаксън и се втренчи в баща си.
– Той ме накара! Ако не го бях направил, щеше да нарани Джейс.
Стефани и Джаксън се спогледаха от двата края на стаята. И преди беше имало лоши моменти, но никога не се беше стигало до подобно нещо. Докато секундите се изнизваха – секунди на неверие и безмълвно обмисляне – съпротивата на Алексис намаля и силите му се изчерпаха. Скоро изтощеното дете се отпусна.
– Не го искам – прошепна Алексис и по лицето му започнаха да се стичат сълзи, когато го зарови в гърдите на Джаксън. – Само искам да го накарате да спре. Моля ви… нека спре.
Д-р Даш отблъсна ръката на Стефани, докато се мъчеше да се изправи сам на крака, дишайки накъсано. Той я игнорира, когато тя започна да му се извинява. Всички замълчаха и се загледаха в малкото момче, което стискаше синия си амулет в ръце така, сякаш той беше спасението му. Сякаш по някакъв начин щеше да го вразумуми и да му подсигури безопасност.
Още една илюзия. Още една фантазия.
В този миг д-р Даш осъзна, че не е способен да помогне на Алексис Майкълс. Вероятно никой нямаше да успее.
Той поклати глава и се отдръпна назад. Трябваше да се махне от това място.
Каза само още едно нещо, преди да си тръгне. Думата, която описваше Алексис.
Обречен.
