…
Навремето един известен английски хирург беше казал, че хирургът трябва да има стоманени нерви, лъвско сърце и женски ръце. Аз не притежавам нито едно от тях и затова в този момент от операцията ми се налага да се боря с непреодолимото желание да приключа с нея и да поставя окончателно клипса дори и ако не е съвсем перфектно разположен.
— Идеалното е враг на доброто – измърморвам на асистентите ми, за които операцията е като прекрасна зрелищна спортна дисциплина.
Доставят си известно удоволствие, изтъквайки, че съм способен да поставя клипса и по-добре, защото няма да се наложи те да се справят с последствията, ако аневризмата се разкъса. Ако ли това се случи, то винаги е вълнуващо да наблюдават как шефът им се бори с обилен кръвоизлив – аз определено се наслаждавах, докато бях специализант. Освен това няма да им се наложи после в отделението да преживеят ужаса при вида на пациента, превърнат в развалина, и да се чувстват отговорни за катастрофалния резултат.
— О, браво – казвам, засрамен от асистента ми, но в същото време мислейки за стотиците аневризми, на които съм поставил клипсове през изминалите години и как, подобно на повечето хирурзи, натрупвайки опит, съм станал по-смел.
Неопитните хирурзи са твърде плахи – само чрез неспирна практика се научаваш, че често се измъкваш от ситуации, които първоначално са изглеждали прекалено страшни и трудни. Предпазливо разтварям леко клипса и внимателно го избутвам напред по дължината на аневризмата.
— Все още се подава малко – казва Джеф.
Понякога в такива моменти някогашните ми злополучни операции на аневризми дефилират като призраци пред очите ми. Лица, имена, опустошени роднини, които съм забравил преди години, възкръсват от нищото. Докато се съпротивлявам на подтика да приключа с операцията и да се изплъзна на страха, че мога да причиня катастрофален кръвоизлив, в кътче на подсъзнанието ми някъде вътре в мен, където всички призраци са се събрали и ме гледат, вземам решението дали повторно да позиционирам клипса, или не. От едната страна на везната са съчувствието и ужасът, от другата – хладната техническа прецизност.
Променям позицията на клипса за трети път. Най-накрая изглежда на място.
— Това ще свърши работа – казвам.
— Страхотно! – доволно добавя Джеф, макар и тъжен, че не е поставил клипса сам.
Оставям го той да затвори, оттеглям се в обособеното до операционната холче и лягам на големия, червен кожен диван, който бях донесъл специално за това помещение преди няколко години. За пореден път си мисля каква голяма част от онова, което се случва в живота ни, се определя от чистата случайност. След мозъчна хирургия всички пациенти бързо са събуждани от анестезиолога, за да преценим навреме дали има поражения от операцията. При сложни операции всички неврохирурзи чакат, изпълнени с тревога, да се неутрализира ефектът от анестезията дори и когато, както бе при тази операция, в голяма степен са сигурни, че не е нанесена никаква вреда. Тя се събуди в перфектно състояние и след като я видях, тръгнах от болницата към дома си.
Отдалечавайки се от болницата с колелото си под мрачните сиви облаци, изпитвах може би съвсем малка част от радостта, която в миналото ме обземаше след благополучна операция на аневризма. Когато бях по-млад, на финала на успешен операционен ден, усещах дълбоко вълнение. Докато обхождах отделенията по списъка на оперираните, редом с асистентите ми, и получавах искрената благодарност на пациентите и на техните семейства, се чувствах като победен генерал след велика битка. През годините имаше твърде много злощастни операции и неочаквани трагедии, допуснах прекалено много грешки, за да мога сега да изпитвам такива емоции, но все пак бях доволен от начина, по който протече операцията. Бях избегнал трагичен развой и пациентката беше добре. Това е дълбоко, силно чувство, което подозирам, че малко хора, освен хирурзите, някога успяват да изпитат. Психологически изследвания са показали, че най-надеждният път към личното щастие е да правиш другите щастливи. Дарил съм много пациенти с истинско щастие чрез успеха на операциите, но имаше и много ужасни провали – жизненият път на повечето неврохирурзи е белязан от периоди на дълбоко отчаяние.
Същата вечер се върнах до болницата, за да видя жената. Намерих я седнала в леглото, с големи черни кръгове около очите и отекло чело, както е в продължение на няколко дни при мнозина пациенти с подобна на нейната операция. Каза ми, че ѝ се гади и има главоболие. Съпругът ѝ, който седеше до нея, ме погледна гневно, щом като набързо отминах темата за насиняванията и постоперативната ѝ болка. Може би трябваше да изразя повече съчувствие, но след разминалия се на косъм крах на операцията, ми беше трудно да подходя по-сериозно към леките ѝ постоперативни оплаквания. Казах ѝ, че операцията е преминала при пълен успех и че скоро ще се почувства по-добре. Не бях имал възможността да говоря с мъжа ѝ преди операцията – нещо, което гледам грижливо да спазвам спрямо роднините, и вероятно той бе подценил рисковете от операцията още повече, отколкото жена му.
Като хирурзи сме постигнали най-много, когато пациентите ни се възстановят изцяло и ни забравят напълно. Първоначално всички пациенти са безмерно благодарни след успешна операция, но ако благодарността им продължава дълго във времето, обикновено това означава, че не са се излекували и се страхуват, че може би ще се нуждаят от нас в бъдеще. Чувстват, че трябва да спечелят благоразположението ни, сякаш сме някакви сърдити божества или най-малкото проводници на непредсказуемата съдба. Носят подаръци и пращат картички. Наричат ни герои, понякога богове. Най-голям успех сме постигнали обаче, когато пациентите ни се приберат у дома си, продължат да живеят собствения си живот и никога не се наложи да ни видят отново. Без съмнение, те са благодарни, но и щастливи да оставят нас и ужаса на болестта зад гърба си. Може би никога не са осъзнали напълно, колко опасна е била операцията им и какви късметлии са били, за да се възстановят толкова добре. А хирургът, бил така близо до ада, поне за миг е познал рая.
