Пълен провал
Косата на Леонора Болт се запали. Отново. Веждите ѝ също. „Изумително“, промърмори тя, преди да забележи, че главата ѝ е по-гореща от обикновено. Грабна чаша вода и я изля върху себе си.
Опърлените кестеняви къдрици полепнаха по бузите ѝ като водорасли. Големи капки смазка се стичаха по и без друго мърлявия ѝ гащеризон. Тъмните очи на Леонора обаче искряха триумфално.
Навярно на мен и на вас може да ви изглежда, сякаш е разглобила тостер с нож и вилица. (НЕ правете това вкъщи! – родителите ви ще откачат.) Само че Леонора е убедена, че създава още една страхотна машина. Устройство, което ще промени законите на времето и пространството, точно като последното ѝ гениално изобретение. Ще нарече това ПРЕМАХВАТОР, защото то ще направи така, че всички ужасни неща да изчезнат. Например осите и брюкселското зеле, и:
– Вуйчо Лутър! – изписка тя, когато се обърна и видя тъмната фигура, която се беше надвесила над нея. (Изобщо не разбираше как той винаги успява да изникне от нищото като варицелата.)
Вуйчо Лутър беше блед, слаб като щека и много висок. Никак не му беше трудно да гледа хората от високо. Беше почти плешив, а изражението му беше толкова кисело, че Леонора го беше виждала да разплаква лимони.
– Какво точно правиш този път? – попита той.
– Ами…. Препечени филийки? – Леонора се опита да скрие буцата от разтопен метал и усукани жици зад гърба си. Неловко мълчание изпълни стаята.
– Защо тостерът ми е на парчета?
– Съжалявам, вуйчо. Правех нова джаджа. Проектирана е да…
– Джаджа? Какво е джаджа? – сопна се той – С това ли си губиш времето?
– Аз просто мислех, че….
– Не си мислила, твърде си заета да правиш глупости!
Уфффф, помисли си Леонора, започва гигантското конско.
– Не ми е приятно да ти се карам! Мисля ти само доброто – каза той, с тона на човек, чието сърце е било сменено със снежна топка. – Трябва да работиш много по-усърдно, ако искаш изобщо да постигнеш нещо!
– Аз работя усърдно! – настоя Леонора – Честно. Цял ден се…
– Наистина? Кога за последно използва малкия си мозък и изобрети нещо полезно? Кога измисли нещо, което си струва? Не нещо като тази… купчина боклук?
Леонора се сви и заби поглед в обувките си. Последното нещо, което направих, беше най-доброто ми изобретение! Ако знаеше за него изобщо нямаше да го нарича боклук!, помисли си тя.
– Аз… предполагам, че Премахватора има потенциал. Може да бъде дори полезен?
– Не, не може. Напълно безнадеждно е. Виж го само! Виж се и себе си. Ти си пъ-лен про-вал! – той изплю думите, докато я бодеше с костеливия си пръст по челото.
Леонора го послуша. Опита се да се огледа, но беше трудно. Очите ѝ бяха замъглени от напиращите сълзи. Тя обаче никога нямаше да му позволи да ги види.
– Прав си, вуйчо, безнадеждно е – промърмори. Представи си изуменото му, мънкащо извинение, ако знаеше за най-доброто ѝ изобретение! Само че тя нямаше да му каже за него. След още едно болезнено дълго мълчание, тя попита:
– Днес ще ходиш ли на континента? Може ли да дойда с теб?
Той спря да обикаля из стаята и я стрелна с ледения си поглед.
– Категорично не! Твърде зает съм с академичната си работа. Един истински изобретател, гений като мен, просто не може да бъде разсейван.
– Но аз наистина много искам да видя континента. Само веднъж. Изобщо няма да ти се пречкам, обещавам.
– Ти? Да дойдеш на работа с мен? – той издаде звук, който трябваше да е смях, но повече звучеше като драскане върху метал. На Леонора ѝ звучеше като звука, който издават зъбните колела на двигател. Искаше ѝ се да спре.
– Ох, колко забавно – каза той накрая. – Ако работата ти не беше смешка, можеше да те взема с мен и да ти покажа част от външния свят. За съжаление, няма как да стане. Никъде няма да ходиш.
– Но…
– Без „но“. Залавяй се за работа. И почисти тази ужасна бъркотия!
Той се врътна и закрачи към вратата с дългите си крака, преди Леонора да е успяла да каже нещо друго.
Въздъхна и огледа стаята, в която цареше пълен хаос. Беше голяма, кръгла и с висок стъклен покрив. Леонора беше застанала до метален работен плот, отрупан с купища инструменти и разглобени на части домакински уреди. На отсрещната стена имаше махагоново бюро, покрито с нейните чертежи и скици. По средата имаше малко легло, в което домашният ѝ любимец – видрата Гризко Трепчов, лежеше и трепереше върху кадифената си възглавничка.
– Хей, не се тревожи, Гризко – увещаваше го Леонора и галеше гъстата му, лъскава козинка. – Имам план. Машина, с която ще стигнем до континента… някой ден. Той няма да може да ни спре!
Тя го пипна нежно по нослето. Обърна се към прозореца и гледаше как вуйчо Лутър крачи по плажа далеч долу. Носеше кафявия си костюм, вратовръзка и кафяво куфарче, натъпкано с жълти листове хартия. Качи се в моторната си лодка и запали двигателя, който се задави, преди да заработи и забръмчи, и да го отнесе надалеч.
Леонора отново остана сама.
