Творецът на кукли ще се появи, когато рожба се роди. В стая ще влезе, новороденото там да пренесе;
всеки друг, дори родител, е пропъден – не бива да присъства.
Свещите ще грейнат със сладък, див и другоземен аромат. Заслушан зад вратата, някой чува прошепнатите думи – чужди, треперливи.
Куклата създавайки, историята тъй гласи, кукловодът сътворява детските души.
КРАТКА ИСТОРИЯ НА РИЙДЕНУОЛД,
АРХИСТОРИК КОЛЪМ УОЛФСДОТЪР
Първа глава. С пукнатината в стената
Всичко започна с пукнатината в стената.
Едуид Котън я откри една сутрин на стената на стаята си. Беше дълга около трийсет сантиметра – тънка черна усмивка върху бледия камък. Сигурно се бе оформила по някое време през нощта, но как точно, беше загадка за Едуид.
Мигновено във въздуха се усети нещо зловещо от тази пукнатина в стената. Едуид надникна вътре, но видя само мрак, сякаш стената беше куха. Студен въздух, миришещ на прах, се изнизваше навън. Още по-странно – той беше убеден, че чува някакъв едва доловим шепот отвътре. Разтреперен, Едуид отхвърли предположението и си каза, че е само плод на въображението му.
Сигурен, че Хензел ще го обвини, Едуид реши да я прикрие – баща му вече му беше ядосан и той не искаше да влошава нещата. Пергаментни скици на известни картографи покриваха стените му, така че беше достатъчно лесно да премести една от тях и да скрие пукнатината. В момента, в който го направи, стаята стана по-топла. Настроението на Едуид се повдигна и всяка мисъл за шепот, идващ от стената, беше приписана на детската му фантазия.
Нищо особено не се случи на този ден или през нощта, която последва. Едуид спа спокойно и сънува приключенията, които се надяваше да преживее някой ден.
Когато се събуди на следващата сутрин, пукнатината в стената се беше завърнала.
Покрилата я скица беше разкъсана през средата и през нея отново се виждаше дупката. Извити листчета и спирали пергамент бяха изпопадали на пода. А Едуид отново чу онзи шепот, смътен и заплашителен, придружен от тънък многозначителен смях. Той се наведе и се ослуша.
– Какво каза? – изсъска той и доближи ухо до пукнатината.
Но всичко, което чу, бе плетеница от шепоти, змийска яма от приглушени гласове.
– Какво? – прошепна отново.
– На кого говориш? – попита друг глас.
Едуид залитна. Елизабела, неговата сестра близначка, стоеше на прага с ръце на кръста и присвити очи. Всеки се отразяваше в другия – светлата коса, кръглото лице, острият нос, осеян с лунички. Бяха еднакви на ръст, с еднакво жилаво телосложение. Дори се движеха по същия начин, стрелкащи се насам-натам като лисици, кроящи бели.
– На никого – отговори Едуид и скръсти ръце.
После се облегна на стената, за да покрие пукнатината. Погледът на Елизабела стана още по-непреклонен.
Неотдавна той щеше да каже на сестра си за пукнатината в стената. Щяха да я изследват заедно, да разработят теории, да се смеят и да се карат, и да създадат общ спомен, свързан с мистериозната пукнатина. Такива са били някога – като дете и неговото отражение, до последната луничка.
Сега нещата бяха различни. Отчуждаваха се все повече и повече. И за това бе виновен Едуид.
Върху лицето на Елизабела се изписа болка. Едуид също я почувства, но нито един от двамата не я изрази на глас. Елизабела сви рамене, след което се отдалечи с наперена походка. Миг по-късно вратата на спалнята ѝ се затръшна.
Залят от познатата му тъга, Едуид се върна при пукнатината в стената.
– Виж сега какво направи – каза тихо той. – Тя вече ме мрази.
Шепотите зажужаха като щурци във висока трева.
– Един по един – каза Едуид.
Удивително бе, че един глас наистина се извиси над останалите.
– Ти сам си си виновен – каза той.
Едуид се уплаши и отстъпи от стената. Сърцето му препускаше. Лека-полека намери смелост да се наведе отново напред.
– Кой си ти? – попита той.
– Никой – отговори шепотът.
– Всеки е някой – отвърна Едуид.
– Бях някой – каза гласът. – После попаднах в този капан, принуден да живея завинаги в стените на Рийденуолд. Никога не спя, никога не ям. Не мога да умра, но не мога и да избягам. Това ме прави никой.
– Не звучиш като да си никой – каза Едуид.
– Много си мил.
– Сигурно е ужасно – прошепна Едуид. – Мога ли да ти помогна с нещо?
– Знаех си, че си добро момче, Едуид – каза гласът. – Затова ми харесва да съм тук, в стената на твоята стая. Може и да има начин да ме измъкнеш оттук. Но не бих искал да се излагаш на опасност за някакъв си никой като мен. Не, по-добре ме остави тук.
– Искам да помогна – заяви Едуид.
– Наистина ли би направил това за мен? – попита шепотът.
– Защо не?
– Няма как да ти го позволя.
Минаха минута-две, в които Едуид спори с пукнатината в стената, докато най-накрая не успя да я убеди да приеме помощта му. Едно тънко ридание отбеляза края на спора.
– Добро момче си, Едуид Котън – каза гласът. – Познаваш ли Олфред Уикър?
Едуид го познаваше. Олфред Уикър бе детският автор, написал книгите за Джамима Клийвс. Джамима – дванайсетгодишен детектив, който разплита магически мистерии с помощта на своята кукла. Книгите бяха едни от най-популярните в Рийденуолд. Елизабела ги обичаше. Някога Едуид също. Бе още едно нещо, което споделяха с Елизабела, но което, изглежда, бе изгубено сега.
– Е, Олфред Уикър е този, който ме вкара тук – каза гласът.
Едуид се изненада. Попита защо.
– Натъжава ме това, че трябва да ти го кажа – каза пукнатината в стената, – но Олфред Уикър е най-нещастният измамник. Той краде всеки един от сюжетите на книгите за Джамима Клийвс от други хора. И след като открадне нечии идеи, хвърля този някой в стените на Рийденуолд, така че никога да не бъде разобличен. От мен, вярваш или не, открадна идеите за „Джамима Клийвс и циркът на скритите души“ и „Джамима Клийвс и статуята убиец“. След това ме заключи тук, за да не разбере никой никога това.
– Но това е абсурдно – каза Едуид.
– Знаех си, че няма да ми повярваш – навъси се пукнатината в стената. – Никой не би. Това казвах на измамника, докато ме набутваше в този злочест затвор, но той не ме послуша.
Историята звучеше безумно, но Едуид реши, че гласът в стената звучи много искрено. Защо би му било да лъже за подобно нещо, така или иначе?
– Как мога да помогна? – попита той.
– Е, трябва да отидеш до къщата на Олфред Уикър.
– Какво да търся там? – попита Едуид.
– Ключът за освобождаването ми – каза шепотът. – Ще те посрещна там и заедно ще го намерим.
Несигурен как точно една пукнатина в стената може да пътува, камо ли да посрещне някого някъде, Едуид си събра вещите. В чантата му влязоха един малък спукан далекоглед, износеният му тефтер с неправилни карти и последните му джобни пари. Също така опакова дрехи за преобличане, любимия си прояден от молци каскет и един пумпал, подарък от Елизабела за Празника на лятното слънцестоене. Искаше да му напомнят за дома, за баща му, Хензел, и най-вече за Елизабела, най-добрата му приятелка.
Най-голямото предизвикателство щеше да бъде да се промъкне. Хензел постоянно държеше Едуид под око. За щастие, Хензел също така имаше слабост към маковия сироп, който тайно пиеше, след като Едуид и Елизабела си легнеха. Маковият сироп, само за възрастни, беше бистра течност, която пушеше при наливане и веднъж дори бе обгорила ноздрите на близнаците, когато я бяха помирисали. Стигнеше ли до третата чаша, Хензел обикновено заспиваше до огъня и това щеше да е най-добрата възможност за измъкване на Едуид.
Истинският проблем беше Елизабела. Тя беше по-бдителна и значително по-умна и от Хензел, и от Едуид. Недоверчива и като ястреб, наблюдаваше Едуид от разстояние, с крайчеца на окото си, следеше го, докато той си се занимаваше с други неща. Колкото и внимателен да трябваше да бъде Едуид с Хензел, два пъти по-предпазлив трябваше да бъде около Елизабела.
Нощта настъпи и Едуид се престори, че си ляга. Скоро след това, през общата стена, чу как Елизабела духва маслената си лампа. Един час по-късно Хензел закрачи спокойно по коридора и отвори скърцащата врата на Едуид. Доволен, че синът му спи, той провери и Елизабела, преди да се затътри обратно по коридора, да си вземе маковия сироп и чашата и да се настани на закътаното си, уютно местенце.
Едуид зачака търпеливо. Къщата беше тиха. Най-накрая, след сякаш цяла вечност, се чу и сигналът – първото похъркване на Хензел. Едуид се облече тихо, грабна си чантата, завърза куклата си на бедрото и се прокрадна през къщата. Успя да стигне чак до входната врата.
– Къде си мислиш, че отиваш?
Едуид се завъртя. Елизабела стоеше със свити юмруци и блеснали сред сенките очи.
– Връщай се в леглото – каза Едуид.
– Къде отиваш? – настоя Елизабела.
– Трябва да направя нещо – отговори Едуид. – Ти си лягай. Скоро ще се върна вкъщи, обещавам ти.
– Идвам с теб.
– Не.
– Ще извикам Хензел тогава.
– Никога не се издаваме взаимно – каза Едуид. – Отдавна сме се разбрали така.
– Така съм се разбрала със стария Едуид – каза Елизабела.
Думите ѝ прорязаха Едуид право в стомаха. Той се обърна, за да излезе.
– Защо ме мразиш сега? – попита Елизабела. Гласът ѝ бе по-тих от всякога. – Какво съм ти направила?
– Нищо не си направила – отвърна Едуид. Усети болка в гърдите си.
– Тогава защо криеш тайни от мен? Никога не сме пазили тайни един от друг.
– Ще ти разкажа всичко, когато се върна – отговори Едуид. – Обещавам ти.
И наистина го мислеше.
– Няма да те пусна да тръгнеш – каза Елизабела.
Тя пристъпи напред – ръката ѝ се понесе към бедрото, на което висеше куклата ѝ. Заплаха. Ръката на Едуид инстинктивно се премести над собствената му кукла. Близнаците се застояха така за момент, като статуи сред сенките, пред битка с куклите си – това със сигурност щеше да събуди Хензел, а Едуид най-вероятно щеше да изгуби.
Той направи крачка назад, като през цялото време не сваляше поглед от Елизабела. Още една. После, без да мести поглед, отвори входната врата и излезе на заден ход от нея. Елизабела се помръдна едва в последната секунда – не за да отскубне куклата от бедрото си, ами, за да избърше нещо от окото си.
Олфред Уикър живееше в една малка къща в края на една алея с други ниски каменни къщи. Дим се извиваше от комините им, лампи светеха топло зад завесите. Черно-бели цветя, приличащи на малки призрачета, цъфтяха в лехите.
Къщата на Олфред беше различна – порутена и изкривена. Едно голямо костно дърво се издигаше от обраслата градина – призрачно белите му клони се простираха по сламения покрив. Вътре не тлееха топли светлини, нито имаше дим, който замечтано да се вие от комина. Всичко беше тъмно, всеки прозорец – закован с дъски.
Едуид нервно се ориентира през обраслия двор на Олфред и почука на вратата. Никой не отвори – и най-тихият звук не се чу отвътре. Сякаш никой не живееше тук. Дали не беше измамен?
После се чу пукащ звук. Една малка цепнатина прониза каменната стена на къщата, докато не стана дълга трийсет сантиметра, замразена в черна усмивка. Пукнатината изглеждаше по същия начин, по който и на стената на стаята на Едуид.
– Вътре е – прошепна познатият глас.
– Не ми изглежда да е така – отвърна Едуид.
– Там е – каза гласът. – Иска да бъде оставен на мира. Иска да се увери, че никой никога няма да открие ключа за освобождаването на затворниците му, които ще го разкрият като измамник.
На Едуид не му хареса как беше започнал да се чувства. Нещо бе натежало в стомаха му – съмнение или подозрение, че не всичко е така, както изглежда. От къщата на Олфред, тъмна и студена, го побиваха тръпки. Трябваше да си остане вкъщи с Елизабела. Ако ѝ беше казал за пукнатината в стената, тя щеше да го вразуми.
– Не можем дори да влезем вътре – каза той.
При това пукнатината в стената се разрасна, прониза камъка и остави следа от разнесен прах, докато не стигна до входната врата. Там се разпространи като паяжина от спуквания – изхвърляше дървени трески, докато не падна цял един квадрат. Беше достатъчно голям, за да може Едуид да се промуши през него.
Замислен, той си пое дълбоко въздух. Зад него бе домът – Хензел, Елизабела; пред него – тази зловеща къща, несигурности, възможността от опасности.
След още едно дълбоко вдишване, Едуид се промъкна пълзешком.
Вътре беше мъртвешки тихо, въздухът – застоял. В близката кухня капеше кран. Книги бяха натъпкани, натрупани и скупчени навсякъде. На стената висяха картини на сцени от книгите за Джамима Клийвс, много от които Едуид разпозна – Джамима, преследваща обвиняемия в края на „Джамима Клийвс и крадецът на езици“, Джамима и нейната кукла, биещи се със злодея в „Джамима Клийвс и лунният убиец“. Наистина ли Олфред беше откраднал всичките си идеи от други хора?
Едуид пропълзя напред и пукнатината го последва – виеше се по стената на къщата и плюеше люспи от камък и дърво по пътя си.
– Къде е ключът? – прошепна Едуид.
– Оттам – каза пукнатината в стената.
Сигурно имаше предвид право напред, където слаба светлина от свещи тлееше през рамката на вратата.
– Ако Олфред е вътре, ще ни хване! – каза Едуид.
– Кой е там? – запита внезапен вик отвъд вратата.
Едуид замръзна, сърцето му заби в ушите.
– Стой далеч от мен! – извика Олфред Уикър. – Махай се веднъж завинаги!
– Знае, че е на мушка – каза пукнатината в стената. – Давай, Едуид – ключът!
Завладян от някакво ужасно любопитство, Едуид нервно се приближи и бутна вратата. Отвъд се разкри тесен кабинет, таван, облицован с костнодървени греди, и клатушкащи се кули от книги навсякъде, където погледнеше.
На разнебитен стол в ъгъла седеше един много възрастен мъж, дребен и гърбав, забулен сред сенките. Когато видя Едуид, очите му се уголемиха от ужас. Дръпна се назад в стола си и се сви като изплашено дете. Една от ръцете му на жълтеникави петна се вдигна и притисна устата му.
– Кой си ти? – попита Олфред през пръсти.
Звучеше объркан, гласът му бе оплетен като паяжина, лицето му – лабиринт от бръчки. Кичури бяла коса се бяха събрали около ушите му – иначе беше плешив. На бюрото до него имаше пишеща машина и купчина хартия. Той трепереше, сякаш Едуид беше най-ужасяващото нещо, което някога бе виждал.
– Съжалявам – промърмори Едуид. – Аз просто…
– Моля те – каза Олфред. – Трябва да си вървиш, младежо. Никой не бива да е тук!
Пукнатината в стената се стрелкаше по тавана подобно на черна светкавица и изпращаше водопад от прах и дървесина надолу. Олфред я погледна ужасен и се сви още повече в стола си.
– Не… – измърмори той. – Не, не…
– Вземи го – нареди пукнатината на тавана. – Сега е моментът!
– Но къде е? – отвърна Едуид. Не виждаше ключ никъде.
– Момче, не знаеш ли какво е това нещо? – изстена Олфред, втренчен в пукнатината. – Не знаеш ли какво иска…?
Едуид поклати глава, виеше му се свят. Какво ли не би дал, за да се върне у дома.
– Отиди при него, Едуид – каза пукнатината на тавана. – Той ще ти каже къде е ключът.
Ужасен, Едуид се приближи. Олфред трепереше и се свиваше, докато погледите им не се срещнаха. Очите на стареца бяха влажни и кървясали, изцъклени от ужас. Внезапно друго изражение завладя лицето му. Сега изглеждаше просто изключително тъжен, примирил се с поражението.
– Много съжалявам, младежо – изграчи той.
После се наведе напред и прошепна нещо в ухото на Едуид. В момента, в който каза и последната дума, старецът се облегна назад, затвори очи и умря точно там, на стола си.
Едуид падна назад. Ухото му пулсираше от ужаса на това, което Олфред му беше прошепнал. Пукнатината на тавана го бе заблудила. И представляваше нещо много по-различно от това, за което се беше представила.
Едуид изстена. Виеше му се свят, докато гледаше нагоре към пукнатината на тавана.
– Какво ти каза той, Едуид?
Гласът се промени – стана по-свиреп, остър и смъртоносен като нож. Един отвратителен звук на разцепване се разнесе във въздуха, когато пукнатината се стрелна по тавана и създаде цепнатина с формата на мълния по дължината на стената. Студен въздух се понесе из стаята и Едуид залази едва-едва назад.
– Кажи ми какво ти каза той, Едуид.
Точно тогава нещо сребристо се появи в пукнатината и омая Едуид. Беше малка къдрица, като малък сърп луна, увиснал в нощното небе. Едуид гледаше ли, гледаше, замръзнал намясто. Когато за момент изчезна, само за да се върне отново бързо след това, той разбра какво вижда.
Беше око.
– Кажи ми какво ти каза той, Едуид. И тогава всичко ще приключи.
Едуид поклати глава, олюлян назад. Окото отново примигна.
След това се чу страховит пукащ звук и стената се разтвори – цепнатини се разхвърчаха навън като при земетресение. Надигнаха се прах и камънаци, леден въздух нахлу отвътре ѝ. Сред мъглата една тъмна, ужасяваща фигура се втурна и се спусна върху Едуид в буря от сенки и дим.
Последната мисъл на Едуид беше за Елизабела, за това колко съжалява, че не ѝ е казал всичко. След това избяга.
Шептящите фенери. Лабиринтът на изгубеното и намереното
23.95лв.
Лабиринтът на изгубеното и намереното
